Забрава потулва патриотичното дело на ексцентричния художник

Последните думи на художника Емануил Ракаров (1895-1970) са: “Картините ми!” Един от най-големите самотници в българското изкуство на XX век си отива, без да получи награда за визуалното претворяване на българската история. В края на живота си той прочиства почти целия си архив и е заварен от негов почитател да хвърля в огъня рисунки, писма, документи. Единственото, което Ракаров оставя, са точно тези сто графики, съдбата на които не му дава мир и в предсмъртната минута.

По волята на завещателя въпросните сто картини са предадени в Централния държавен архив. Една година след смъртта на Ракаров, те бяха изложени накуп в посмъртна изложба, организирана от СБХ. По повод на това, известният изкуствовед Асен Василев тогава писа за този исторически цикъл, наречен “Великата книга на старобългарското минало”. Според него, с кипящата си и неизчерпаема енергия Ракаров с неподражаемо проникновение прозира в българската история, нейните върхови моменти на пъзход и покруса.

Тежка карма предопределя живота на художника.

Емануил Ракаров с роден в Трън. През 1912 г. той постъпва в Рисувалното училище в София. Всъщност ученикът е роден рисувач с определено оригинални замисли и това дразни неговите преподаватели – проф. Йосиф Питер, Хараламтш К. ‘Тачев и Васил Михайлов. Движението, което Ракаров търси в човешкото тяло. е неразбираемо и еретично за неговите догматични наставници. За прекрасните си рисунки Ракаров най-често получава бележка “среден”.

“За мен човешкото тяло е език, който трябва да усвоя, за да мога чрез него да изразя онова, което ме вълнува”, изповядва се пред приятеля си и по-сетнешен добър портретист Борис Шаров младият Ракаров. Всъщност, на него му трябва време, през което смътните му и необичайни идеи да намерят най-сьвършената си форма. Може би творчеството на художника, а и личният му живот, биха били по-други, ако се бе родил в друго време, в друга страна.

Ракаров успяла да завърши образованието си едва през 1920 г. Пет години той загубва в окопите на Първата световна война. Негов чичо е полковник. Офицерът иска да го остави на по-добра служба в Софи, но младежът заминава на бойната линия и се бие като обикновен редник. И тогава, и по-късно, когато търпи всякакви лишения – духовни или материални, Ракаров никога не избира лесния път.

Всъщност такава е сьдбата и на най-големите имена на българския 20 век. Нито един истински творец не бе пощаден от сиромашията и ударите на съдбата. Техният подвиг, или по-точно подвизи, за нещо, за което паметникът и хвалебствията някак си звучат светотатствено.

Стоте си картини Ракаров рисува без никаква печалба.

Идеята за този исторически цикъл му идва, когато е в Рим. Там той е изпратен на специализация, където спечелва стипендия. Преди да го огрее това щастие, художникът рисува фирми, а са го виждали и да плете кошници, наред с Асен Разциетииков, Борис Денев и други прочути българи.

През 1923 г. умира майка му. В същата година той отвежда в Рим брат си Любчо. За жалост, най-близкия му човек заболява от туберкулоза и умира в римската столица. Този неочакван удар на съдбата кара чувствителния Ракаров да се затвори още повече в себе си. И да се засилят мистичните му настроения, че не човек, а невидимата сила предопределя неговия път.

Точно в Рим Ракаров се запалва по алхимичните опити. Тези му занимания се задълбочават в последните години на самотния му живот – тогава, когато е останал вече сам и когато малцина от приятелите му го разбират. А коронното дело на неговия живот – стоте исторически графики, въпреки похвалите, стоят в дома му, далеч от очите на българския народ, за който са създадени.

Опитите на Ракаров да материализира духовните си вълнения получават неочакван тласък, когато случайно чува в Рим разговор между няколко италианци. Според Крум Кюлявков, те говорели с такова пренебрежение за българския народ и с такова ньзнание на историята му, че сърцето на художника ожесточено се свило. Тези сто графики обаче не са създадени изведнъж. 15 години Ракаров проучва българската история.

Исторически сведения той търси и в Рим, и в Париж.

Гладуването в Рим, както и смъртта на брат му Любчо, го принуждават да напусне Италия и да замине за Франция. И в Париж той мизерува, като изкарва прехраната си с изработка на абажури и декоративни пана. Във френската столица той рисува ловни сцени, птици и коне на паравани за единия хляб.

Там се сближава с инж. Цветан Николов, който казва за Ракаров, че бил чудак, че е нощна птица. Двамата се разхождали по цели нощи край Сена и разговаряли за поезия. Ракаров се възхищавал от Верлен и Бодлер, и благоговеел пред модерната живопис. В личността на Ракаров мнозина съзират гордостта му, че е открил духовни съкровища след дълго и мъчително търсене.

През 1931 г. Ракаров се завръща в България, обсебен от идеята за цикъла от исторически картини, който не му дава мир.

Първоначалният му замисъл е да представи събитията от Първото и Второто българско царство, турското робство н Възраждането. За жалост художникът осъществява само част от идеята си. Първата картина от цикъла му е “Кубрат и синовете му”. Последната е за края на Второто българско царство. Стоте графики са нарисувани през 1937 – 1938 г. Преди Ракаров тази тема е зачената от Николай Павлович.

Истински потрес преживяват всички интелигентни българи през 1940 г. Тогава Ракаров наема помещенията на Студентския дом в София и нарежда стоте картини. Няма вестник, в който да не е публикуван възторжен отзив за изложбата, няма и известен българин, който да не пише за картините с възхищение. Тълпи ученици и ученички от цялата страна тръгват към София, за да видят чудото. Един българин успява за кратко да сьбуди у всички българи интерес към великото българско минало. И то във време

на съдбоносни за България моменти – избухването на Втората световна война и очакваното присъединяване на България към Третия Райх. “Както един човек не може да живее с чужда душа, така и един народ не може да живее с чужд дух”. изповядва веруюто си Ракаров. Стоте сн исторически композиции той е смятал да издаде в албум, от който и млади и стари да научават за славното българско минало. По повод на изложбата той успява да издаде само един обемист каталог. В текста си Ракаров показва завидни исторически познания, оплодени от битуващите тогава романтични настроения сред историци и писатели. Да си спомним романите на Фани Попова -Мутафова -” Солунският чудотворец” и “Дъщерята на “Калояна”,. влияния от които виждаме в някои графики на Ракаров.

Ракаров обяснява с текст всяка от своите картини.

Изложбата е продължена поради големия интерес. Не се намира обаче меценат (дори държавата остава пас), който да подпомогне издаването на “Великата книга на старобългарското минало”. Единствено Главна дирекция на пощите действа светкавично. Свързват се с Ракаров и откупуват правото да репродуцират някои от картините в серия от марки. Накарват Ракаров да добави картина и за паметника на Шипка –

рисунка, извън цикъла. През 1942 г. серията е отпечатана и до днес се смята за една от най-хубавите. Наричат я коронен венец на българската филателия.

Ракаров на младини сътрудничи на левия печат с карикатури. Би трябвало след 1944 г. да бъде оценен и изтикан напред. За жалост и това не се случва. Самият той започва да развива непоносимост към хора; контактите му непрекъснато се ограничават. Обича да ходи на гости при писателя Константин Константинов и сестра му – художничката Донка. И тримата са от онзи тип български интелектуалци, които най-често биват откривани посмъртно.

И така се стига до деня, когато Ракаров решава сам да прочисти целия си архив. В огъня отиват писма и ръкописи, рисунки, негови и подарени му от събратята му по съдба. Пламъците погълват безценни свидетелства за един човешки живот, за един необикновен път в българското изкуство.

Единственото, което оцелява, са стоте исторически графики и специално поправения към тях текст на художника. Ракаров прави няколко завещания за най-свидното си творческо дело. С изпълнението на заветите му е ангажирана неговата племенница и единствена наследница Донка Тодорова.

След смъртта на Ракаров тя дарява графиките на Централния държавен архива, а текстът към тях на Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”. Там и до днес върху тях се сипе праха на забравата. Между подарените други случайно оцелели рисунки на Ракаров са и странните картони с неговите алхимични опити. Те са изпъстрени със ситно изписани химически формули. Дано някой специалист се сети за тях. Любопитно би било да се разбере какво е търсил и дали е открил пътя към златото.

Толкова десетилетия са изминали, а “Великата книга на старобългарското минало” остава непозната за редовия българин. Дано през XXI се сети някой за нея. Иначе животът на Ракаров с Донкихотщината си губи своя смисъл.

ПЕТЪР ВЕЛИЧКОВ